Спомени за първите години, когато в Пловдив имаше градски транспорт

Никола Алваджиев в книгата си за Пловдив пише, че преди много години, може би 100 и повече, е имало идея в Пловдив да има трамваи. И дори е започналп полагането на трамвайни релси.

Трябвало е да има трамвай от гарата до Кършияка. Но начинанието загива. Части от трамвайните релси до късно са стърчали на пресечката на бул.Руски" и "Гладстон". Мястото се е наричало "Гюлбахча". Вероятно това име е измислено от някой пловдивски шегаджия, защото точно там се е събирала водата, идваща от Родопите като малка река и винаги е имало огромно блато, мочурище. В действителност мястото е било Гьолбахча. Така ми е разказвала моята баба, чиято къща е била на мястото, където сега се намира Домът на техниката. Доста по добре звучи "Гюлбахча" от "Гьолбахча". Някои хора мислеха,че там е имало градини с гюл, така са ми разказвали. В действителност някъде около 1900 г. там е бил краят на града.

Зимата, когато водата в блатото е замръзвала, децата от квартала са се пързаляли кой с каквото може. Но лятото е било истински ужас, защото са се носели ужасно неприятни миризми, развъждали са се рояци комари, непрестанно са квакали жаби.

Идеята за трамвай в Пловдив загива задълго. Днес пак се появяват някакви идеи за подобен транспорт, но те ми изглеждат много необмислени, защото вместо да облекчат транспорта, то те ще създадат нови още по големи проблеми.

Знам, че около 1920 г.е имало градски автобус пътуващ от Централна гара ,преминавайки през "Станционна", после по Главната, Джумаята и преминавайки по днешната "Райко Даскалов" и стария мост стига до Каршиака..Бил е единствен автобус, червен на цвят, ,частна собственост.

За градския транспорт в Пловдив имам спомени някъде от около 1954-1956г.

През тези години си спомням,че през лятото пускаха товарни камиони пригодени за превоз на хора. Имаха монтирана стълба, по която се качваха и слизаха пътниците. На каросерията бяха поставени пейки за сядане на пътниците. Зимата камионите изчезваха.

Имаше и градски транспорт, който беше обслужван от стари автобуси, останали още от преди войната. Минаваха доста нарядко. В автобусите винаги миришеше на бензин и изгорели газове и често децата повръщаха - пътувайки в тях за ужас на майките.

По едно време за превоз на товари се появиха камиони с газгенератори. Движеха се бавно и големите батковци тичайки след тях, се хващаха за каросерията, успяваха да затворят с парче вестник засмукващата въздух тръба и камионът спираше.

Много хора за превоз ползваха файтони. Това не беше масов градски транспорт, ползваше се от малцина. Пиацата на файтоните бе съвсем близо до някогашния площад "Гюро Михайлов", там някъде, където сега минава бул. Цар Борис Обединител и където беше магазинът на Ванчо.

Винаги там имаше файтони, които чакаха с часове. Конете пикаеха на улицата и лятото миришеше ужасно. Имаше и конски изпражнения, не само там, а и по улиците. Метачите имаха една метална част закрепена на дръжката на метлата, с която изтъргваха конските изпражнения от паветата и така по-лесно ги премахваха.

Да си наемеш файтон не бе по джоба на всеки. Смяташе се, че това е много луксозен превоз. И наистина возенето с файтон е много приятно, макар и скъпо. Като малък, когато отивахме на почивка, идваше файтон, уговорен от предния ден да вземе нашето семейство и багажа ни. Понякога кочияшът ми разрешаваше да седна до него на капрата и аз бях много горд. Задната седалка на файтона бе много удобна, мека, широка, винаги покрита с чисто бяло платно.

Пред нея имаше много тясна дървена седалка, там сядаха децата. Качването на файтона ставаше от двете страни, където имаше ниска удобна стeпенка. Ако пътуващите имаха повече багаж той се разполагаше на специално място,зад задната седалка.

Файтоните возеха плавно, не друсаха дори и по лош път, защото имаха "яйове" или ресьори както днес им казват. Имаше файтони с един кон впрегнат в два "ока" и с два коня с един "ок". Файтонджиите много се грижеха за конете си. Впрягането ставаше с кожени ремъци, по които винаги имаше някаква украса, най-често сини маниста против уроки. Почти винаги имаше и един или два големи пискюла на главата на коня. Юздите с които се управляваше файтона бяха свързани с тези ремъци, като през устата на коня минаваше една желязна част непосредствено свързана с юздите и така кочияшът управляваше коня.

На ремъците, които минаваха през главата на коня, имаше кожени капаци, които не даваха възможност на коня да гледа настрани и да се уплаши от нещо.

Интересното е, че че в много европейски градове все още има файтони, а у нас изчезнаха с малки изключения.

През 1956 г. в Пловдив се появиха тролеите, бяхме втория град след София. Движеха се до полунощ, а може би и до 2,00 часа, защото тогава много хора работеха на смени. Пловдив имаше най дългата тролейбусна мрежа в страната.

Возеха много хубаво и безшумно. За нас, децата, те бяха истинско чудо, защото имаха врати, които автоматично се отваряха и затваряха. Имаше много пътници - кой със затиснат крак, ръка или глава. Най много тролеи и всякакви коли минаваха по тогавашния площад "Гюро Михайлов". Имаше и милиционер регулировчик. Тролейбусната мрежа беше много добре развита в Пловдив.

Тогава автобусите бяха доста стари и неприветливи. По късно се появиха автобуси български "Чавдар". Качването и слизането при тях за възрастните хора бе голямо изпитание, защото стъпалата бяха твърде високи. По правило в автобусите и тролеите качването ставаше само от задната врата, а слизането от предната.

Имаше един период, когато в Пловдив автобусите бяха претъпкани от пътници. Тогава за улеснение на пътниците пуснаха автобуси с ремаркета, които имаха само една врата. По това време все още вратите не се отваряха и затваряха автоматично. Имах един съученик, който много обичаше да пътува в ремаркето на автобус №9.Таксуването ставаше от кондуктори, които въпреки претъпканите коли успяваха да таксуват всеки пътник.

По едно време премахнаха кондукторите и таксуването стана на самообслужване. В тях имаше един плот, върху който имаше прозрачен полуцилиндричен капак с прорез, в който се пускаха стотинките. Пускаш стотинки и си взимаш сам билетчето. Но не трая дълго.

На Понеделник пазара живееше един техничар.Той изобрети една машина за самотаксуване. Пускаш монета, въртиш една ръчка и излиза билетчето. И това не трая дълго.

Имаше и едни перфоратори закрепени на няколко места в превозното средство на които сам си дупчиш билета.Минаваше контрола и проверяваше дали си си продупчил билета. Някои се правеха на тарикати, държаха билета в ръка без да го дупчат. Като се качи контрола, тичаха към перфораторите или казваха,че току що са се качили.

Спомени на арх. Олег Каразапрянов