Преди години написах дописката "Чико, те не те заслужават!“ Поводът беше поредното изгонване от Ботев като треньор. Той идваше и си отиваше няколко пъти. Когато се отиваше беше тъжен и мълчалив до паметника на Ботев. Когато идваше,беше зареден с толкова оптимизъм, сякаш Ботев щеше да е вропейски шампион следващата година.
Днес големият
Динко Дерменджиев става на 77 години, но ако го поканите за треньор сигурно няма да откаже. Защото за Чико може да се говори всичко – за бохема Дерменджиев, за алкохолните му изпълнения, за странните му идеи за играта, но той е най-вече голям футболист и голям треньор.
Виждал съм го да плаче след мач като малко дете. Публиката искаше от Чико за пореден път да се махне от Ботев и чакаше провала му. Той обаче би Спартак Варна с 5:2 и едва приключи пресконференцията, за да се разплаче пред близки приятели на стълбите на стадиона. Огромна болка и гняв беше събрало жълто-черното му сърце. Чико се разплака от любов към тази публика, а не от омраза към нея. Ако трябваше да изрита някого тогава, бяха тези началници на Ботев, които подмятаха тази легенда през годините, бърсаха се с него . Те, джуджетата, винаги намираха оправдание в него. Лесно го заменяха, а после му целуваха ръка – да спасява задниците им за пореден път.
Чико беше търпелив с тези подлеци, а те наистина не го заслужаваха. Най-голямата жълто-черна легенда не получи завоюваното си признание в клуба, за който даде живота си. Не го получи от тези, които управляваха Ботев през годините. Но с публиката сметките на Чико са съвсем други и много чисти – само любов.
Чико, всички те заслужават! Ако един ден Ботев има стадион, до паметника на патрона трябва да се издига и този на Чико. Жълто-черният клуб му го дължи.