Аз, кандидатът за депутат

В листата съм! Току-що ми се обадиха и сърцето ми се раздумка, направо ще се пръсне. Почнах да се потя като състезателен кон. Ей това е награда, най-после партийно признание. То не бяха блокади, то не бяха камъни по парламента, то не бяха псувни, ругатни, бой даже, ама имало защо. И какво сега - ще се намърдам  в сградата, която исках да бутна, ама такъв е животът –буташ, буташ, а после градиш.

На жената ли да се обадя първо, какво да направя. Знам какво ще ми отговори: Айде, догодина на Малдивите! Ама, патко загубена, не съм ял бой да ти почернява задника по островите. Власт, представителност, далаверка, нещо под масата – това на първо място, ама тя си знае нейното.

Партийните мишоци вече са изтръпнали. Представям си муцуните им когато са чули за номинацията ми. Що пък тоя? А кой бе, мишлета! Вие ли, дето се крихте по дупките, а аз обикалях улиците като гламав. Нали ви наредиха и вас – кой в борд, кой съветник, кой зам.-директор. Айде сега – по настрана и да пуснете един глас за батко ви.

То хубаво в листата, ама мястото, дявол да го вземе. Да не ме забият на майната си и да си остана само  с калъфката. Пак започнах да се потя.

Какво? Един от гражданската квота преди мен? Айдееее, отиде коня у ряката! Що бе, мама му стара. Аз ручах жабетата, а тоя тарикат, дето ме е гледал на топло по телевизията как се бия с полицаите, да ме пререди. Бил по-умен, бил експерт? Айде де – и това ли гледаме вече!  Да бяха ми казали по-рано и да се правя на умен, а не на идиот!

Такъв скандал ще вдигна, че…. перушина ще хвърчи от партията. И без това само перушина е останало. Ще потроша бюрата в офиса, може и някой мишок да изхвърля през прозореца, ще напсувам шефа и ще си тръгна с празен джоб, но с гордо вдигната партийна глава.

Абе…, я да си трая. Нищо не се знае. То е като при "Оскар“-ите – келепир има и в номинациите. Айде, хаирлия да е!