Всяко десето дете в България страда от тежка форма на инвалидност, предопределяща бъдещето му като много трудно за цял живот. Един от петима ученици злоупотребява с алкохола или е опитвал дрога, всеки четвърти малчуган у нас има травматологични проблеми, свързани с гръбначния стълб или основната ставна система, всеки трети подрастващ страда от наднормено тегло, водещо до ранни проблеми с кръвното налягане и сърдечно-съдови заболявания, всяко второ дете има изключително лоша двигателна култура...

Черната статистика, свързана със здравословното и физическо състояние на българските деца, от години събира на симпозиуми и кръгли маси отгворни уж хора от различни институции. Простият на пръв поглед проблем обаче така и не намира решение. Не личи дори най-малка воля за промяна. Напротив – положението става все по-сложно – превенцията е сведена до нула, а парите за лечение на все по-рано започващия да боледува българин са все по-малко. От древността е известно, че с даден проблем се справяме най-лесно като отстраним причините за проблема. Отговорните за здравето на младите хора у нас обаче от години се дърпат като магарета на лед и не напускат топлите си кабинети в опит да открият топлата вода, вместо да направят най-простото – да се почерпят от чуждия опит и да изпратят децата на въздух – сред природата и по спортните площадки. Е, това последното май няма да им е много лесно.

България, и по-точно всички, участвали в управлението й по време на продължаващия и в момента предълъг преход, изглежда мразят целия български народ и най-вече по-младата част от него. Защото у нас се прави всичко възможно да бъдат унищожени или превърнати в места за бизнес абсолютно всички спортни обекти, стадиони, площадки и игрища. От цялата база за физическа култура обаче най-зле безспорно са училищните площадки и спортни салони - асфалтираните игрища са с огромни и опасни пукнатини, вратите и баскетболните кошове са изпотрошени или изцяло липсват. Салоните са в окаяно състояние – вода капе от таваните, мазилката се лющи, а волейболната мрежа е лукс. И в този роден ъндърграунд децата на България са принудени да играят физическо.

Просто да се чуди човек как българският спорт все още е жив. Тук продължават да се раждат таланти, да се печелят медали по олимпиади и да се слави родината. И тези велики спортисти започват кариерите си именно от училище. Във физкултурния салон те правят първите си стъпки и се влюбват в спорта, на училищната площадка изиграват първия си мач и избират футбола, баскетбола, волейбола и т.н за своя житейска съдба. Странно е, че именно единствените реално печеливши от спортните успехи – държавата и властимащите в нея, оставят да се рушат спортните обекти.

Трудно може да се повярва, че само на 200 метра едно от друго стоят две коренно различно изглеждащи игрища за футбол:едното - асфалтирано, с корени и плевели, стърчащи от пукнатини в асфалта, сред обстановка като от Босна 1995 г., другото - с модерна изкуствена трева, красиви очертания и огради, намиращо се непосредствено до приятен парк за отдих и почивка.

Подобно е и положението с баскетбола – в повечето училища кошовете са откъртени, някъде дори няма табла, а за очертания на полето никой дори не си помисля. В контраст на тази грозна картинка е стрийтбол игрището до зала “Строител” в “Кършияка”, където с удоволствие може да поиграеш баскетбол, без дори да плащаш стотинка. В крайна сметка – защо на една спортна площадка в града се чувстваш като в Африка, а на друга - сякаш си вече в модерна Европа? Отговорът е ясен – едната е държавна или общинска (разбирай - абсолюютно безстопанствена), а другата - частна. Общината и държавата отпускат някакви пари за училищата, но как се използват и защо все още повечето ученици могат само да си мечтаят за волейбол в часа по физкултура, не се знае. Явно нечий чисто нов Мерцедес или БМВ е по-важен от това да си имаме нов Стоичков, Стефка Костадинова или Тереза Маринова. За разлика от общинските училища, частниците си разбират от работата. Прави се хубаво, професионално игрище, поддържа се и хората без проблеми – някъде със заплащане, някъде - без, спортуват. И така печели не само собственикът, който събира таксите за едночасов мач, а и хората. Защото спортът е път да дадем здраве на децата и да осигурим бъдещето на България.