30 години от масовата приватизация: Как боновите книжки се превърнаха в хартийки без стойност

Точно три десетилетия ни делят от началото на 1996 г., когато в България бе даден стартът на т.нар. масова приватизация. Замислена като инструмент за въвеждане на по-голяма справедливост в процеса на раздържавяване, тя бързо се превърна в една от най-големите илюзии на прехода. Вместо обещаното богатство и дивиденти, днес, 30 години по-късно, равносметката е милиони "спящи сметки“, фалирали предприятия и дребни акционери, чиито активи са практически неизползваеми.

В зората на масовата приватизация парламентът прие специална програма. На всеки пълнолетен гражданин срещу скромната такса от 500 тогавашни лева (преди настъпването на хиперинфлацията) бе предоставена бонова книжка с 25 000 инвестиционни лева.

Гражданите имаха две възможности за участие в централизираните търгове - да прехвърлят инвестиционните си лева във фондове и да станат техни акционери.

или да играят директно на търговете за акции на конкретни предприятия.

За първата вълна на раздържавяването държавата отдели капитал на стойност 90 млрд. лв. от общо 1227 големи и средни предприятия (при общ брой от около 4000 в страната). Обектите бяха разделени в три групи според процента капитал за продажба (25%, 65-70% и 80-90%), като при най-стратегическите компании държавата запази мажоритарен дял. Инвестиционните бонове можеха да се прехвърлят между роднини, да се наследяват или да се ползват като платежно средство в касовата приватизация.

Мащабната трансформация събуди огромни очаквания у близо 3 милиона българи. Надеждата, че обикновеният гражданин ще стане съсобственик в големи компании и ще печели от дивиденти, обаче бързо се срина.

По-голямата част от раздържавените фирми бяха целенасочено източени от новите си мажоритарни собственици и отдавна са в несъстоятелност. От първоначалните 81 приватизационни фонда, днес реално работещи са едва около 20. Последвалият втори етап на масовата приватизация също завърши с провал.

В резултат на това в Централния депозитар останаха блокирани акции на физически лица с номинална стойност между 2.5 и 3 млрд. лв. (около 2 млрд. лв. по по-консервативни оценки). Тъй като дружествата зад тях масово не съществуват, пазарната стойност на тези книжа днес е практически неустановима.

През 2020 г. Министерството на финансите, под ръководството на тогавашния министър Владислав Горанов, публикува концепция за раздвижване на тези активи. Идеята предвиждаше "спящите акции“ да се влеят в специален централизиран инвестиционен фонд, който да ги управлява, да разпределя дивиденти и да търгува с тях на капиталовия пазар, предава вестник "Дума".

Концепцията обаче съдържаше и краен срок. Ако ценните книжа не бъдат потърсени в рамките на 6-7 години, притежателите им ги губят окончателно, а средствата отиват в Сребърния фонд. Въпреки критиките, че това напомня на национализация, авторите на проекта уверяваха, че мярката защитава обществения интерес, не е посегателство върху личната собственост и не противоречи на Конституцията.

Финансови експерти и критици на идеята са категорични, че пасивността на хората през годините не се дължи само на липса на информация. Основната причина е в нормативната уредба и слабото развитие на българския капиталов пазар. Дори гражданите да са имали интерес, те не са имали никаква икономическа изгода да предприемат каквото и да било.

Таксите за услуги на инвестиционен посредник (задължителен за управление на акциите) или процедурите по онаследяване на починали роднини са в пъти по-високи от пазарната стойност на самите ценни книжа.

Едва от началото на 2018 г. Централният депозитар позволи на гражданите да проверяват безплатно притежаваните от тях акции чрез персонален идентификационен код (ПИК) от НАП.

В момента в т.нар. Регистър А на Централния депозитар фигурират над 2 милиона лични сметки, отворени още през далечната 1996 г. Повечето от тях не са докосвани в продължение на 20 години, най-вече заради незнание от страна на наследниците на починалите притежатели или заради нежеланието на по-активните да плащат скъпи такси за прехвърляне.

През последните две десетилетия многократно са търсени формули за излизане от този патова ситуация, но без реален успех. Към днешна дата темата отново е замряла в политическото и общественото пространство, оставяйки милиони българи като "горди“, но бедни собственици на хартиени активи от миналото. Остава отворен въпросът кога и под каква форма държавата отново ще реши да постави въпроса на дневен ред.