ИЗПРАТИ НОВИНА
Новини
Спорт
Справочник
НОВО
Обяви
Вход
close




ЗАРЕЖДАНЕ...
НачалоФутболТенисБаскетболВолейболДругиДЮШФутзалИнтервюСтатистики
Спортните новини: Днес (7) | Вчера (18)
2:1! Време е за размисъл и за коментари!
Автор: Екип Plovdiv24.bg 19:26 / 24.04.2016Коментари (128)23595
Стефан Велев вкара първия си гол с екипа на Локомотив
Локомотив победи Ботев с 2:1 в 102-ото издание на пловдивското дерби, което се игра пред около 5000 зрители на Лаута, предаде репортер на Plovdiv24.bg. Жълто-черните откриха резултата чрез Лазар Марин, а след почивката домакините стигнаха до обрат след попадения на Стефан Велев и Кирил Котев.

Успехът изкачи Локомотив отново на 5-о място във временното класиране с актив от 34 точки. Ботев остана седми с 29 точки.

Ботев поведе в резултата още при първия си точен удар към противниковата врата. В 22-ата минута далечен пас стигна до Лазар Марин, който напредна по левия фланг и с плътен удар прати топката в мрежата зад Витанов, който не успя да се намеси по най-добрия начин.

Най-чистата ситуация за "смърфовете" бе в 38-ата минута, когато след центриране от корнер Емил Гъргоров засече с крак от близко разстояние, но вратарят Мартин Димитров показа завиден рефлекс и успя да избие в корнер.

През второто полувреме черно-белите вдигнаха оборотите и упражниха нещо като натиск, който доведе до резултат.

В 55-ата минута Локо се върна в дербито с изравнително попадение. Това стана след изпълнение на корнер, при който отбраната на Ботев не успя да изчисти добре топката и Стефан Велев с плътен шут по земя от около 25 метра я прати в мрежата за 1:1. Това бе първи гол на халфа с екипа на Локомотив.

Три минути по-късно Кирил Котев бе много близо до това да си отбележи куриозен автогол. Бранителят върна топката към вратаря Витанов, който обаче беше излязъл напред и се наложи със спринт и последвал шпагат да изчисти топката от голлинията.

В 67-ата минута Локомотив стигна до победен гол, който бе дело именно на Кирил Котев. След центриране от корнер Мартин Камбуров върна топката с глава към малкото наказателно поле, където след серия от рикошети кълбото попадна в Котев и той с левия крак от 5-6 метра я прати в долния ляв ъгъл на вратаря Мартин Димитров за 2:1.

Локо: Александър Витанов, Пламен Крумов (38- Ванчо Траянов), Кирил Котев, Иван Иванов, Стефан Велев, Пауло Серджо (68- Мартин Райнов), Дани Кики, Димитър Велковски (52- Веселин Марчев), Емил Гъргоров, Мартин Камбуров.

Ботев: Мартин Димитров, Йордан Христов, Даниел Златков, Филип Филипов, Радослав Терзиев, Серкан Юсеин, Лазар Марин (64- Кристиан Димитров), Тодор Неделев, Рахави Кифуети (46- Грегъри Нелсън), Лъчезар Балтанов, Наско Милев (77- Милко Георгиев).

Още по темата: общо новини по темата: 61
10.05.2016
26.04.2016
26.04.2016
26.04.2016
26.04.2016
26.04.2016
предишна страница [ 1/11 ] следващата страница






Зареждане! Моля, изчакайте ...

Показва коментари на alo
премахни филтъра

-1
 
 
Всички , Бели . Рендета , Йотковци , Палиисковци и пр. - да си бегат бързо - ама много бързо - стига вече лапачи - иначе лошо - решете сами ...
0
 
 
ПО ЖИЦАТА Йордан Йовков web Още докато го бранеше от кучетата, Петър Моканина разбра, че тоя непознат селянин не се е отбил при него току-тъй, а го гони някаква беда. Затуй той се и ядоса на кучетата, нахока ги и пак погледна селянина; по червения елек се познаваше, че е от торлаците, откъм Делиормана. Висок, едър човек беше; но че е сиромах и като че ли сиромах се е родил - и това си личеше: ризата му беше само кръпки, едро и неумело шити, поясът му оръфан, потурите - също. Беше бос. Инак, да го гледаш - човек планина, но Моканина набързо го претегли в ума си и реши, че е от ония меки, отпуснати хора, за които се казва, че и на мравята път струват. Селянинът поздрави, измънка нещо като "как сте, добре ли сте", но явно беше, че мисли за друго и друга грижа има в очите му. И като погледна някъде напред и посочи с ръка, той попита не е ли на тая страна селото Манджилари и колко път трябва да има дотам. Моканина му разправи и едвам сега забеляза, че на шосето беше се спряла една каруца с един кон. Тая каруца селянинът беше оставил, за да дойде при него. Вътре седеше жена, мушнала ръце в пазвите си, превита; ръченикът й не беше забраден, а с отпуснати настрани краища, за да й е леко. Че беше горещо - горещо беше, но Моканина знаеше, че когато жените отпуснат тъй ръченика си, мъчи ги не толкоз жегата, колкото нещо друго. Отзад в каруцата, завита донякъде с черга, сложила глава на черни селски възглавници, лежеше друга жена, по-малка, навярно момиче. Тя гледаше настрана и лицето й не се виждаше. - Ти май болно имаш - каза Моканина. - Имам. Една момичка имам болна. Селянинът погледна към овцете, запладнени на поляната, задържа очите си над тях, но не ги виждаше, а погледът му, пълен с грижа, тъй си и блуждаеше. - Бе тя нашта каквато е - рече той, - остави я! - Не си тъдявашен ти, отде си? - попита го Моканина. - От Кичук Ахмед. Надежда му думат сега, при Канарата. Дохадял съм тъдява. Аз ходя из селата, продавам хума - хубава хума излиза в наше село. Хубава е, купуват я жените. Когато сляза надолу към морето, купувам пък за насам кое риба, кое грозде, кое как се случи. Сполай на бога - прехранваме се. Само да не беше ни се случила таз бела... Той седна на земята, извади кожена кесия с тютюн и започна да си прави цигара. Моканина седна до него и видя как дебелите му мазолести пръсти трепереха, като свиваха цигарата. - Не ни траят децата - започна той. - Измряха ни две-три още малки. Ей туй ни остана само (той погледна към каруцата). Гледали сме го като очите си. От устата си съм отделял, да му купя нещо, да му направя дреха, та да не му е мъчно, като гледа другите. Нейсе, даде господ, запазихме го досега. А от някое време - зачама. Няма нищо, а вехне. Слушам, думала на майка си - мъчно й било, че дружките й се изпоженили, а тя още стояла. "Що се кахъриш, бе чедо, думам й, и твоя късмет ще излезе. Що гледаш другите? - Богати са. Сегашните ергени тъй са - богати жени търсят. И ти ще се ожениш, гледай си работата, не си престаряла." - На колко е години? - Към двайсет. Сега на Богородица ще стори двайсет. - Е, че младо е момичето. - Младо, ами. Селянинът замълча и пак загледа овцете, без да ги вижда. Някъде наблизо сред жегата пищеше жътвар. - Това лято ми се замоли да съм я пуснел да иде да жъне. Сиромаси сме, нуждаем се, ама като я гледах такава слабичка, болнава, не ми се пущаше. "Моля ти се, тейко, пусни ме, и аз искам да ида с момичетата." Хубаво, като е тъй, пуснах я. Сега какво е станало, не бях там, не зная. В къра лягаха, в къра ставаха. Зная го тъй, както ми го разправи тя. Веднъжка жънали цял ден, вечерта яли, после пели момичетата, смели се. Легнали си. Нонка - тъй се казва мойто момиче - си легнала и тя. "Легнах си, кай, тейко, между снопите, под един кръстец, легнах си на завет, да не ми духа и се завих. И съм заспала. По едно време усетих, кай, нещо тежко, нещо студено, ей тук на гърдите си. Като отворих очите си: зъмя!" - Бре! - Ами, зъмя. Навила се е и легнала на гърдите й. Извикала, па с всичкия си страх я сграбчва и я захвърля! - Захвърля я! По жътва става туй. Чувал съм, зъмя е влизала и в устата на някоя жена. Ама да я ухапала, не я е ухапала, нали? - Не, не е. На гърдите й легнала, зема я и я хвърля! Тъй ми разправи. Сън ли е било, истина ли е било - не знам. Оттогаз момичето не го бива. Ей го, изсъхна като вейка. Гръдта го боли. "Там, кай, дето беше зъмята, ме боли." - Ама работа, ама работа! - чудеше се Моканина. - Ами сега де го водиш? На доктор ли? - Дохтори: колко дохтори променихме. Водя го сега аз... хм... как да ти кажа... На мен да остане, не вярвкойто я види, от каквато и болест да е болен, оздравя! Гунчо, кай, да вървиш, хич да не стоиш. Заведи Нонка. Ех, може ли - заплака момичето, залови се майка му. И нГ , дойдохме. - Ама истина ли е? - извика Моканина. - къде била таз лястовичка? - Нали ти казах, тук се явила, в Манджилари. - Бяла? - Досущ бяла. Както беше учуден, Моканина се озърна и погледна към шосето: всеки ден запладняваше стадото все на тая поляна, но като че едвам сега забеляза колко много лястовички бяха накацали по телеграфната жица. Пък и не беше чудно: наближаваше Преображение господне и по това време лястовичките и щъркелите се събираха, да си ходят. Толкоз много бяха лястовичките и тъй на гъсто една до друга бяха накацали, че жицата беше увиснала и натежала като броеница. Много, но все черни. - Та затуй съм дошел - каза по-смело и с облекчение селянинът: - Рекох да те питам, може да си я виждал, може да си я чувал... - Не съм, братко, не съм. Бяла лястовичка? Нито съм чувал, нито съм виждал. Но веднага Моканина се досети, че може съвсем да отчая тия хора, и каза: - Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана - има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има, щом се е чуло... - Кой знай? - въздъхна селянинът. - На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са... Той стана да си ходи. Трогнат, Моканина също стана да го изпроводи и да види момичето. Като стигнаха до шосето, майката - жълта и сломена от тегло жена - още отдалеч загледа мъжа си, като че ли искаше по лицето му да познае какво е научил. Момичето още стоеше обърнато настрана и гледаше лястовичките по жицата. - Човекът каза, че селото било близо - каза селянинът. Като чу гласа му, момичето се обърна. Слабо беше, изпод завивката едва личеше снагата му, стопена от болестта, лицето му беше восък, но очите му бяха още светли, още млади и усмихнати. То гледаше ту баща си, ту Моканина. - Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката - каза селянинът и погледна Моканина. - Ей в онуй село била, е! Хайде дано я видим и ние! - Ще я видим ли, чичо? - продума момичето и ясните му очи светнаха. Нещо се надигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха. - Ще я видите, чедо, ще я видите - високо заговори той. Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш... я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш... и ще оздравееш, чедо, не бой се... Майката стисна очи и заплака. Високият, едър селянин се закашля, хвана коня за юздите и го поведе. - Хайде със здраве! - викаше след тях Моканина. - Близо е селото. Все по теля, все по теля! Той дълго стоя на шосето и гледа подир каруцата. Гледаше майката с черния й чумбер, момичето легнало до нея, високият селянин, който крачеше прегърбен и водеше малкото конче, а над тях, между всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчаваха, после пак се връщаха и кацаха на жицата. Замислен, Моканина се върна при овцете си и се залови отново за цървулите, които правеше от нещавена волска кожа. "Бяла лястовичка - мислеше си той. - Има ли я!" Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той извика: - Боже, колко мъка има по тоя свят, боже! И пак се загледа подир каруцата.
Коментарите са на публикуващите ги. Plovdiv24.bg не носи отговорност за съдържанието им! Всички коментиращи са се съгласили с Правилата за публикуване на коментари.

Актуални Четени Теми
Ужас в Трета лига! Разбити глави и петима контузени в Смолян
БФС - Пловдив с подкрепа към Здравко Жилов
Черно море идва в Пловдив със свито сърце! "Моряците" мачкат във Варна, но какво се случва при гостуванията?
Трансферът му се оказа несполучлив, Локо няма да купува правата на белорусин
Марица с класика при юношите
Класиране Резултати

РАЗДЕЛИ:
Новини
Спорт
Справочник
Обяви
Потребители
ГРАДОВЕ:
Пловдив
Варна
Бургас
Русе
Благоевград
ЗА НАС:

За контакти:

тел.: 0886 59 82 67

novini@plovdiv24.bg

гр. Пловдив, ул."Александър I" 32,
Бизнес Център Plovdiv24.bg

За реклама:

Тарифи (виж)

тел.: 0887 45 24 24

office@mg24.bg

Екип
Правила
Пловдивчани във facebook
RSS за новините
Футбол на живо по телевизията
Сайтът е създаден от пловдивчани, за пловдивчани. 100% пловдивски продукт.
Статистика: