Лукиан от Самосата (II сл. Хр.) е последният значим античен писател, за чийто диалог “Роби-бегълци" се подозира, че е написан в древния Пловдив (Филипопол) през зимата на 165 - 166 г.

Авторът му се слави с интереси в области като философията, теологията, мистериите и др., сред които е и критиката на феномени на неговото време като литературното безплодие и глупостта, склонността към подражание, липсата на интерес към театъра, увлечението по гладиаторските борби и лъжефилософията, последната от които е констатирана още в началото на християнската епоха от Лукилий, комуто се приписва епиграмата:

“Всеки бедняк и неук не работи по мелници вече, както преди, ни товар мъкне за жалки пари. Ала си пуска брада и грабнал от пътя тояга, казва, че на доблестта първото куче е той. Туй е премъдрият ред Хермодотов: ‘Ако без пари си, хвърляй хитона и глад вече не ще те гнети’". (Цитирано по Н. Шаранков в превода му на диалога “Роби- бегълци".)

Лукиан разглежда проблема с лъжефилософията, която приписва основно на късната школа на киниците в Гърция, в редица свои диалози, сред които са “Пирът или Лапитите", “За смъртта на Перегрин", “Евнух" и др. Най-подробно обаче той е разгледан в “Роби-бегълци", в който освен всичко друго се търси и разрешение на този проблем, възникнал в безвремието между залязващата античност и изгряващото християнство.

Негова физическа арена е Пловдив, наричан някога Филипопол, с неговите лъжефилософи, петнящи имeто на истинската философия, присъстваща в диалога в персонализирана форма като богиня с име Философия.

Тя констатира проблема, разказвайки го на Зевс, нейният баща, и от когото търси помощ. ФиСцената напомня на тази от историята за Амур и Психея в романа на Апулей (II сл. Хр.) “Златното магаре", в който една друга засегната богиня, Венера също търси помощ от бащата на боговете Зевс. Тя го моли, противната й Психея да бъде заловена и наказана, сцена, която е претворена по прекрасен начин от Рафаело (1483-1520) по време на Ренесанса. Зевс откликва на молбата и Психея е обявена за издирване от Хермес, открита е, заловена и предадена за наказание.

Същият сюжет се следва и в диалога на Лукиан, където Зевс откликва на молбата на Философия и също изпраща Хермес, с помощта на когото лъжефилософите са открити в района на древен Пловдив и наказани.

Според Философия лъжефилософите били бивши роби и слуги, които избягали от господарите си и имитирайки истинските философи, заблуждавали и ограбвали невежия народ.

Те заемалиедна “междинна" позиция “по средата между множеството и философите", като с погледа, осанката, походката, облеклото и държането си изцяло наподобявали истинските философи.

Вътрешният им живот обаче бил “скверен, изпълнен с невежество, наглост и неубузданост", а “безочието - огромно". Заради заетостта си с непрекъсната работа и липсата на каквото и да било свободно време те никога не изучавали философия и нищо не разбирали от нея, а само я изопачавали и дискредитирали в очите на хората, които в техните очи били “овце" за стригане.

За тях те били само средство за преживяване и сдобиване с “всякакви меса, най-приятни вина и злато [което прибирали] от когото си пожелаели".

Събирали данъци, като викали на помощ “дързостта, невежеството и безсрамието", и се престрували така добре, че накрая градовете се изпълнили с тях. Хората в тях започнали да се връщат към старото си състояние на невежество, необузданост, несправедливост и беззаконние, от което някога Философия ги извадила по изричната заръка на Зевс, който искал “да се откажат от престъпленията, насилието и живота, присъщ на дивите зверове, и да заживеят заедно в мир с поглед, отправен към истината".

Изненадващо, от всички градове най-пострадал бил... Пловдив - Филипопол, както се наричал в древността! Там било най-голямото свърталище на ужасните псевдофилософи, където Зевс изпратил групата богове, в която освен Философия и Хермес влязал и Херакъл като водач, който добре познавал Тракия, защото “често ходел там". Те се насочили в тази посока, за да заловят и накажат “тези отвратителни и безсрамни зверове", политайки от Олимп.

От високото видяли Филипопол, закътан в полето между Хемус и Родопа, които са описани от Херкулес като “най-големите и най- красивите от всички планини - по-голямата е Хемус, а срещу нея е Родопа". Той говори и за “лежащото помежду им плодородно поле", както и издигащите се в града “три прекрасни хълма, разположени изключително красиво, които съвсем не са безформени в грапавината си, а сякаш представляват множество крепости на лежащия под тях град."

Хермес от своя страна казва, че Филипопол е “най-големият и най- красивият от всички", както и че красотата му “наистина блести от далече". Той отбелязва огромната река, която “преминава покрай него,като го докосва съвсем от близо", наречена Хебър - днешната Марица. В града боговете се приземяват наслуки, без да знаят къде са “зверовете" и душмани на народа, но бързо се ориентирали, срещайки не друг, а Орфей на една от градските улици.

В диалога той е представен като местен жител на града, който добре го познава. Описан е като красив, сладкогласен, най-благороден и най- музикален от всички, и с лира в ръце. Херакъл го поздравява с радост, спомняйки си похода на аргонавтите, в който заедно са участвали - до Колхода и обратно с кораба Арго, направляван умело от музика на Орфей. Оказало се, че Орфей добре познавал градския проблем с лъжефилософите, както и самите тях, а също и точното им местоположение.

Главатарят им се наричал Бръмбър, когото той определя като отвратителен в преувеличенията, или склонен към лъжа, но страхувайки се да не бъде охулен от него, не пожелава да го види. Той само посочва само къщата, която лъжефилософи обитават, след което си отива. Събитията се развиват бързо: лъжефилософите са открити, изведени от къщата и изправени пред импровизиран божествен съд.

Хермес осъжда Бръмбър на смърт, а останалите получават по- леки наказания, като това да бъдат бичувани с пръчки от слез и върнати на господарите им в Гърция. Смъртта на Бръмбар е уникална и явно символична — след като косата му е оскубана, а тялото намазано със “замърсена женска смола", той е качен на близкия Хемус и оставен да умре на снега гол с вързани крака. Покритата със сняг през голяма част от годината планина с нейният най-висок връх Ботев и днес надвисва на север от града.

Така завършва диалога на Лукиан, който е рядко споменаван и коментиран в световната литература. Преведен на български едва в началото на 21 век и е все още съвсем малко известен. Приема се противоречиво - едни считат, че е написан по време на предполагаемото посещение на Лукиан във Филипопол през зимата на 165 - 166 г. и прочетен на място като един вид жест към местните жители, други мислят, че въобще не е написан от Лукиан, а трети, че е едно от “най-остроумните произведения" на неговия гений, както смята Уилям Тук в трактата за Лукиан от Самосата.

Според него, с този диалог Лукиан нанася удар по късните кинически философи, които може би са реагирали на предишният му диалог “За края на Перегрин", посветен на самозапалването на един от киниците по време на Олимпийските игри през 165 г. Последният е засегнат и в “Роби-бегълци", в който именно късните киници са сравнени с роби и слуги с тънък присмех, характерен за Лукиан. Това е основната, “низходяща" сюжетна линия на диалога в посоката на упадъка на античната култура.

Тя обаче не отговаря на главните въпроси, които малцина си задават -а именно “Защо Пловдив?" и “Защо Орфей?". На тях може да се отговори, ако се проследи другата, “възходяща" линия в посоката на това, което предшества въпросният упадък, роля в което също играе Орфей!

Той не е главният герой на диалога, но е ключовият както по отношение на развръзката, така и по отношение на всичко, което я предшества, за което разказва Философия. Според нея, тя някога била натоварена от Зевс със задачата да цивилизова народа по света, който бил див, необуздан, невеж, беззаконен и без чувство за справедливост. За тази цел тя била изпратена на Изток към Древна Индия, където първо възпитала индийските брахмани - най-висшата каста в индуизма, традиционно състояща се от жреци, учени и учители.

Ето какво казва тя по въпроса:

“Първо се отправих към индийците, най-големият народ в света, и лесно ги убедих да слязат от слоновете и да се присъединят към мен. Така едно цяло племе — брахманите (съседи на нехреите и оксидраките), ми се подчиняват и живеят според моите правила, почитани от всички околни народи, а умират по невероятен начин."

След Индия Философия се отправя към Етиопия, а после към Египет , Вавилон и Скития , където също възпитава свещенослужители: “жреци и пророци", “халдеи и маги". Това имат общо с посвещението в древните мистерии, които Философия замисля, когато стъпва в Тракия. Тя е първата й европейска спирка, където среща ключовите в диалога Евмолп и Орфей.

След като ги обучава, тя ги изпраща в Гърция, за да основат мистериите: “Евмолп, който научи от мен всичко за божественото - за да ги въведе [гърците] в мистериите, а вторият, за да ги привлече с музиката на своите песни." Интересно е, че Философия не основава мистериите, за които традиционно се знае едва малко, в Тракия. Вместо това, тя изпраща Орфей и Евмолп “пред себе си в Гърция", скоро след което, както казва, “и аз последвах техните стъпки".

За този развой се знае от много исторически източници, според които Орфей е основателят на Дионисиевите мистерии в Гърция, а Евмолп на Елевзинските. Що се отнася до първият, това става по време на живота му едно поколение преди Троянската война, или приблизително към средата на XIII в., както е според повечето исторически сведения.

Както казва самият той в "Орфическа Аргонавтика", “от жило наБакх и на цар Аполона жегнат, аз мятах стрелите, които довеждат до тръпки смъртните и ги подканвах да дойдат в чистите мистерии" (стихове 1-55). Евсевий Кесарийски (ок. 265 — ок. 340 г.) прави връзка с Египет, казвайки, че "след като направил промени в мистериите на египтяните, Орфей ги предал на гърците" (Подготовка за евангелието". I, 6), а също и Диодор Сицилийски (ок. 90 г. пр. Хр. — ок. 20 г. пр. Хр.), който в своята “Историческа библиотека" твърди, че след като “усвоил науките и изучил богословските митове, Орфей отишъл в Египет и като значително подобрил познанията си, станал най-великият сред елините във всичко, свързано с теологията, ритуалите, поезията и музиката" (Книга IV 25, 2).

Последният засяга по-подробно въпроса в Книга I 96, 1-5, където казва: “След като сме определили тези неща, нека кажем и кои от прочулите се с ум и образованост измежду гърците са посетили Египет в древни времена, за да се приобщят към тамошните обичаи и образованост. Тъй като египетските жреци разказват въз основа на записите в свещените книги, че при тях в древността са идвали Орфей, Музей, Мелампод и Дедал, освен тях още и поетът Омир, спартанецът Ликург, атинянинът Солон, философът Платон.

Идвал е Питагор от Самос, математикът Евдокс, Демокрит от Абдера и Енопид от Хиос. За всичко това показват свидетелства: изображение на някои, едноименни названия на места или устройства, посочват доказателства, отнасящи се до подготовката, към която всеки се е стремял и така показват, че всичко, заради което предизвиквали удивление сред гърците, било пренесено от Египет. Защото Орфей бил пренесъл от Египет повечето от тайните обреди и празнувания, усвоени покрай странстванията му там, както и баснословното описание на неговите опитности в Хадес: тъй като обредът за Озирис бил същия като този за Дионис; а този за Изида бил напълно подобен на този за Деметра, като били променени само имената."

Без да се спираме на обширния списък от имена на други посветени в мистериите, както и на значението на самите мистерии за световното развитие, което е отделен въпрос, ще кажем, че сред тях е и това на още един тракиец — а именно Музей, който често се споменава като съратник и дори наследник на Орфей.Мистерийният принос на последния е засегнат от Диодор и на други места в “Историческа библиотека" (вж. кн. III, 65, 6-7, кн. V, 48-49, както и кн. V, 64), както и в “Митологическа библиотека" (кн. I, 3, 2) на Аполодор (ок. 180 г. пр. Хр. — 120 пр. Хр.) където се твърди, че Орфей е сложил началото на Дионисиевите мистерии в Гърция.

Тази роля му е приписана и от десетки други древни автори, като никой от тях, с изключение на Аристотел, не се съмнява в историческото му съществуване. Според тях, основният му принос е този на учредител на мистериите, а от тук и на цялата, основана на тях древногръцка цивилизация.

Такава роля се приписва и на Евмолп, който е основателят на исторически по- добре документираните Елевзински мистерии, които, за разлика от тези на Орфей, са и точно локализирани географски.

Разположени в Елевзина, близо до Атина, те също са мистерии от дионисиев тип, които от самото начало стават сърцето и душата на Древна Гърция. Нещо повече, както посветеният в тях Елий Аристид (117 — 181 г.) в самото начало на своята “Реч за Елевзина" казва, те са “светилище, общо за цялата Земя, както и за всички божествени неща, които съществуват сред хората — както най-страховитите, така и най- светлите. За кое друго място са били разказвани по-чудни истории, къде свещеният ритуал е предизвиквал по-голямо страхопочитание, и кое от това, за което сме чули, може да се сравни с видяното в тях?“.

За същите един друг посветен, Цицерон, в тон с по-горните думи на Философия, казва: “От всички превъзходни и наистина божествени институции ... няма по-добри от тези на мистериите. С тяхна помощ бяхме изведени от нашия варварски и дивашки начин на живот и доведени до състояние на цивилизованост. И от тяхните ритуали, които се наричат посвещения, ние в интерес на истината научихме за първопроизхода на живота и се сдобихме със силата не само да живеем щастливо, но и да умираме с по- добра надежда." (За Законите, II, 14, 36)

Присъствието на древните мистерии и такива водещи фигури в тях като Орфей и Евмолп в диалога на Лукиан не е останало незабелязано от коментаторите. Един от тях, Уилям Тук, още през 1820 в трактата си за Лукиан от Самосата споменава Евмолп и неговите мистерии, за които казва, че “по някакъв начин са станали основата на цивилизацията и просветлението в Гърция".

Поради това, че подобно на повечето съвременници, не смята Орфей за историческа фигура, той не се спира на неговия принос, а само на този на Евмолп, който обаче и друг - този на основател на йерофантският род Евмолпиди. В продължение на близо на хиляда години той ръководи Елевзинските мистерии, като единствено от него произлизат всички елевзински йерофанти. Това може да обясни съвместното присъствие на Евмолп и Орфей в диалога на Лукиан, независимо, че реално двамата са родени по различно време.

В момента, в който някога Философия изгрява на европейска почва, тя ги заварва на едно и също място - в Тракия, където ги възпитава. Но което е по-важното, когато се завръща обратно в своя заник в края на античната епоха, тя открива Орфей пак там. По логиката на диалога, мястото трябва да е било едно и също - древният Пловдив, където Философия се връща заради своето спасение! Така, със срещата на Орфей на една от пловдивските улици, античният цивилизационен кръг се затваря там, където се е отворил! Една страница от световната история приключва, за да се отвори следващата - тази на християнска Европа.

По този начин, в диалога Орфей се явява алфата и омегата на античната цивилизация, която в лицето на богинята Философия намира своя край на мястото, където е било нейното начало. Изхождайки от Орфей и от Пловдив, тя дохожда обратно при тях, в което е загадъчният смисъл на диалога. Това обяснява присъствието както на Орфей, така и на Пловдив, който иначе не се слави със световен философски принос. Но се оказва градът, в който е забит географският корен на античната култура с нейната мистерална закодираност, прелест и важност за развитието на Европа.

Автор: Март Атанасов