Спомени на пловдивчанина арх. Олег Каразапрянов за легендарните майстори Владо Германеца и Бай Неофит "Златното чукче"

Преди повече от 60 години да имаш лек автомобил в България беше истински, голям лукс. Но тогава и хората изпитваха далеч по-малка нужда от лична кола. Тези, които имаха щастието да притежават автомобил, почти не го ползваха в ежедневието. Най-често колите стояха в гаражите, а собствениците им ги изкарваха в неделя – за да отидат до родните си села и градове. Най-дългото и вълнуващо пътуване беше през лятото, когато се тръгваше на почивка към морето.

"Вартбург“ за 19 000 лева на Малката главна

Спомням си спортния магазин в Пловдив, който се намираше на Малката главна, точно срещу популярния тогава "Детмаг“. На неговата витрина гордо стоеше един лек автомобил марка "Вартбург“ - производство на бившата ГДР. Имаше табелка, на която беше изписана и сумата  около 19 000 тогавашни лева. Колата беше с трицилиндров, двутактов двигател, а отвътре изглеждаше доста луксозна за времето си.

През тези години по пътищата в България преобладаваха автомобилите съветско производство - "Москвич“, "Запорожец“ и съвсем малко бройки "Волга“. Срещаха се и старите "Победа“ – едни такива с характерна "изгърбена“ форма, като почти всички бяха боядисани в сив цвят.

Кошмарът на държавния автосервиз

В тогавашния Пловдив вече имаше работещи автосервизи, единият се намираше на ул. "Лиляна Димитрова“ (днес бул. "Мария Луиза“), а другият на ул. "Христо Ботев“. Да ти попадне автомобилът там обаче беше истинско бедствие.

В тези държавни бази липсваха добри майстори, както по двигателите и ходовата част, така и опитни тенекеджии или бояджии. Вместо да поправят повредата, в автосервиза най-често правеха нещо недопустимо -  сваляха някоя дефицитна здрава част от колата ти, а на нейно място монтираха стара и почти негодна.

Затова пловдивчани масово избягваха официалните сервизи и търсеха спасение при частните майстори, които работеха "на черно“.

Бай Неофит "Златното чукче“ и неговата Шкода кабрио

Всеки, който имаше проблем с изправянето на смачкани автомобилни ламарини, предпочиташе да потърси бай Неофит. Той беше безспорно най-добрият тенекеджия в града и успяваше до съвършенство да възстанови и най-силно ударената ламарина. Може би заради този си невероятен занаятчийски талант хората му казваха "Златното чукче“. Е, някои подхвърляха с усмивка, че прякорът му идва от това, че взима много скъпо: "чукче - левче“.

Бай Неофит работеше частно, въпреки че в онези години държавната власт гледаше с много лошо око на тази дейност.

Не знам точно откъде и как се познаваха с баща ми, но няколко пъти, докато се разхождахме из града, го срещахме по улиците. Спомням си как веднъж горчиво се оплакваше от властите. Бяха го задължили да направи кооперация за автотенекеджийски услуги. Прикрепили към него няколко ученика, които обаче нито искали да научат занаята, нито им се работело. Накрая на бай Неофит му писнало и развалил кооперацията. Още помня думите му: "Неофит работи, а онези стоят и гледат! Е, тая няма да стане!“

Обикновено майсторът се движеше из Пловдив с велосипед. Един ден се ожали, че са му го откраднали. Малко след това, докато пак се разхождахме с баща ми, бай Неофит видя на улицата човек да кара колело. Позна си го! Отидоха веднага в тогавашната mилиция и там наистина се доказа, че това е неговият откраднат велосипед.

Самият бай Неофит притежаваше страхотен автомобил – "Шкода“ кабриолет, яркочервена на цвят. Беше си я купил директно от Пловдивския мострен панаир, където колата е била изложена.

Конспирациите на Владо Германеца

Малко по-късно в Пловдив изгря звездата на друг известен автотенекеджия - Владо Германеца. И той беше изключителен майстор на занаята.

По негово време обаче комунистическите власти вече го преследваха много ожесточено, защото беше "частник“. Затова работата с него приличаше на шпионски филм. Който имаше проблем със смачкана кола, се уговаряше тайно с него за среща на определено място. Владо взимаше колата и след броени дни я връщаше на собственика перфектно поправена.

Къде точно извършваше ремонтите и къде криеше тайния си сервиз – така и не разбрах. Това си остана негова лична тайна, която знаеше само той.

Така, с много изобретателност и благодарение на златните ръце на неколцина преследвани от закона майстори, пловдивчани успяваха да поддържат автомобилите си в онези трудни и дефицитни години.