Зареждане ...
ЗАРЕЖДАНЕ...
Начало
Пловдив
Анализите
Спортни
Регионални
България
Международни
Любопитно
Галерии
Личности
RSSВсички
Музика
Личности
Културни
Кино и филми
Други
Кулинарни
| Уникалната изповед на музата на един велик художник | ||||||
| ||||||
В интервюто Русалия споменава често "петимата", а това е пловдивската група монументалисти - Димитър Киров, Йоан Левиев, Христо Стефанов, Енчо Пиронков и Георги Божилов-Слона. За Вас се знае, че сте вдъхновявала Димитър Киров - този велик човек и сте била неговият пристан, така да се каже. Музата, както се казва, музата. Музата, да, точно така. А как се чувства човек в такава роля? Винаги съм казвала, че да си муза на такъв творец е много трудна работа. Трудно е, но да, те мислят, че като си муза и хвърчиш. Той беше много голям човек, какво да говоря – артист и всичко. Беше много талантлив, много работлив. И това е, което всъщност го изгради. Безкрайно много това ми харесваше още когато се запознахме, как той от нищото стана това, което е. Просто, той беше един много беден човек, когато се запознахме с него. Беше една трагедия в къщата му – бащата починал рано, когато той е бил на 9 години - сляп, на легло, майката болна от астма и още един брат. И живееха в една стаичка и една кухничка тук, безумно, като видях за какво става дума. А той живееше после в ателието, където сега му е постоянната експозиция, за което безкрайно се радвам, че стана това в последствие. Там бяхме от началото на нашата връзка. Там, където той рисуваше, там се виждахме, там започна всичко. А как стана така, че се свързахте с него? Аз бях разпределена в Пловдив от балетното училище за 3 години, защото съм от София, завършила съм балетно училище там. И трябваше 3 години да бъда в някъде в провинцията. Аз дойдох тук и тук живеехме всички заедно в театъра - актьори, музиканти. То в началото в театъра беше за всичко – и за опера, и за балет, за всичко. И художниците идваха при нас, заедно се хранехме. И по този начин стана така, че Паша Берова с Йоан Левиев се свърза, Христо Стефанов се свърза с Мария Стефанова, и така се ожениха и те. А по-късно и аз така. Няколко години минаха откакто се запознахме. Той рисуваше моя колежка, тъй като бяха приятели с мъжа й - Георги Кънев, който почина, музикантът, ректор беше и на Академията. А тя беше негова съпруга. И той рисуваше и помолил нея, когато я рисува да доведе и мен. Той явно ме видял, харесал ме. Аз отидох с нея разбира се, тя каза: "Айде, ела с мен. Той ме помоли. И ще дойдеш.“ И така съгласих се и отидох аз, и нищо – седя отстрани, а той я рисува. И по едно време каза: "Ще може ли така както сте седнали една рисунчица и на вас да направя?". Викам: "Да, защо не?“ Направи рисунка и с това свърши посещението. И после, след един-два дни, го срещнах на главната улица, казвахме и "Стъргалото". И той тогава пак ми каза: "Ще може ли да дойдете? Искам да ви направя и на вас един портрет. Да дойдете“. А аз казах: "Да, добре“ и се уговорихме за другия ден, обаче аз доста помислих и викам: "а не, самичка в ателието на художник няма да отида. И това споделих с моите приятелки там. Викам: "А не, не. Те художниците са едни мръсници и за това няма да отида". А те така ухажваха всичките. Дето се вика и Енчо Пиронков, и Христо Стефанов, ей така. Е да, те с този бохемски живот, нормално е, да. Актрисите също бяха много ухажвани. Бай Пано например беше влюбен в една също моя колежка, която после учеше актьорско майсторство и завърши, и стана артистка, и той беше влюбен в това момиче. Такива работи бяха. И като не отидох, той на другия ден, слага статива, чака ме, обаче мен ме няма и много се ядосал и започнал да рисува някаква друга фигура женска. И даже я смачкал после, захвърлил я. Това беше началото. Но после той беше много упорит, непрекъснато ме следеше, където ме види. Ние сме в градината с моите колежки ,там си сядахме в Градската градина, ходихме си на кафе и той изведнъж се появяваше. И му викахме "черният призрак“. Появява се и име гледа втренчено такъв. И мене отначало ме беше даже малко страх от него. Викам си - тоя човек какво иска сега? Но по-нататък вече разбрах. И той така с хумор, малко по малко ме спечели. Това беше началото. Той е живял бедно и Вие сте била принудена да живеете така с него. На какво се дължи неговият успех по-късно? Може би на неговата упоритост и трудолюбие? На упоритостта му, да. Аз бях заминала за Москва, защото тук от операта ме изпратиха да уча педагогика две години в институтите в Болшой театър. Бях тръгнала вече да уча пиано, защото бях и пианистка, и щях и академия да уча и да напусна балета. Мама и татко така искаха. Явих се, в Академията ме приеха и се връщам да кажа довиждане на директора, и тогава те ми казаха: "Абе, има едно място, две години, за балетна педагогика. Защо не идеш в Москва и да завършиш в Академията, а иначе най-много корепетитор да станеш с това пиано. А тук си балерина, солистка вече и ще можеш после и педагогика да учиш. И аз се съгласих и заминах. А той в този момент беше в Полша, когато аз заминах и не е разбрал, връща се, а мен ме няма. И се обажда вече, чуди се как да ме намери – намерил е адреса в София на майка ми и баща ми, и отива и започва една трагедия. Той такъв брадясал се появява и казва на майка ми: "Аз много я обичам, искам да се оженя за нея“. И плаче. Направо е плакал. Майка ми се обажда после и казва: "Един луд дойде да те иска.“ А тя не знае изобщо за нашата връзка. И казва: "Дойде да те иска. Аз обаче смятам ти да не се връщаш, защото няма нужда. Той те иска да се жени. Откъде накъде?“- казва майка ми. Питали го има ли заплата, има ли къща, има ли нещо в Пловдив. А той казва: "Не“. "Тогава къде ще ходиш ти?“, казват нашите. Което си беше така. Но беше любов. Аз се върнах ваканцията и щат-нещат нашите се съгласиха и се оженихме. Живяхме по приятели, ние нямахме къде да живеем. И да, той рисуваше, а нямаше къде. И тогава Начо – кметът на Стария град, Начо Културата, той така се застъпваше и за Слона, и за него. Той направи така, че Митко да има едно ново ателие, направиха го специално в Стария град това ателие. Макар и малко, ние там заживяхме, в самото ателие. В боите – ето, сега тук музата много страдаше, защото аз съм балерина и не мога да дишам боите, те са отровни. А аз живеех дето се вика в самите палитри, в боите. И това беше доста сложно. А бохемата, те се събираха художниците, и аз с тях. Идваха в ателието и до късно през нощта стояха. Обаче аз съм там, аз трябва на другия ден да съм на екзерсис. И се мъчих да заспя. Той го казва това във филма, който направиха за него. Тежък живот е било. Не, не. Много хубав живот беше, просто защото всичко беше за изкуството. На колко години ДиКиро започна успешно да продава картините си, кога започна да печели от това? Това стана след като Людмила Живкова се намеси, защото петимата от Пловдив, изобщо не ги купуваха. Даже махаха отвсякъде картините им. Защо е било това? Защото не били в изискванията на социализма. И той отначало нямаше никакви покупки, но след това, на Априлския пленум, Людмила Живкова направи така, че нещата да се приемат. И оттогава вече започнаха малко по малко да се раздвижват нещата. Всъщност доста късно вече, след много години стана това - започнаха вече да го купуват. И по този начин вече можеше да се живее по-добре. Чак тогава, на късни години се е променил животът ви, дето се казва. Да. Аз бях тази, която го издържа дотогава. Точно това исках да Ви питам. Дали сте била в ролята на Гала спрямо Салвадор Дали? Дали Вие сте го подпомагала? Да, бяхме. И една случва ще ви разкажа. Бяхме случайно в Париж, точно в хотела, в който отсяда Салвадор Дали – ние не го знаехме това. Но имаше изложба някаква и пишеше "Салвадор Дали“. Влизаме, оказа се една картина само на Салвадор Дали и другите на неговия учител, всички други картини бяха на учителя му. Гледаме една голяма картина "Лов на рибата тон“ от Салвадор Дали. И както разглеждах, изведнъж на земята видях някаква джувчица за обувка и се наведох да я взема. Гледам една бележка, на която пише, че има урок със Салвадор Дали. "В 5 часа ще има урок.“ И казвам на мъжа ми "Давай“. Отидохме при импресариото, обаче той казва: "Всичко е заето, няма места“. А аз се помолих: "Вижте сега, той е художник от България". И той каза: "Добре, безплатно ви пускаме“. И влязохме ние и се започна една история. Всички седнаха на земята, които ще рисуват. Най-различни възрасти - млади, възрастни хора. И в този момент казват, че пристига той - Дали. Обаче идваха моделите му – ту момичета красиви, ту момчета две, също красиви. Голи до кръста момчетата с венци, момичетата също с минижупчета, много хубави. И сядат на едно канапе, което беше с вода, такова прозрачно. И по едно време пак казват: "Идва“, обаче влиза Гала. С една черна рокля, много красива, и с червена роза в черната рокля. И пак го няма него. И най-после казват: "Идва“ и той пристига с грамадна пелерина, която отхвърли – двама души я хванаха отзад, и казва: "Да, сега да започнем урока. Веднага. Раз, два, три.“ А ние гледаме отстрани, имаше едни въжета. И започва урокът, в който първо трябваше да се нарисува един кон и конник на едно огромно платно. Салвадор Дали хвана кредата и започна да бие в средата и за секунди завъртя, без да си вдига ръката и направи един огромен конник. Мен акъла ми се взе направо. И даде урок такъв, с две думи каза: "Ето, там, където се пресичат двата диагонала, там трябва да е центърът на картината. Както е в моята картина "Рибата тон“, центърът е в ножа, който убива рибата“. Това няма да го забравя никога, като урок просто беше уникално. И всички рисуваха това. След това беше Каин и Авел от Библията - следващата картина, която трябваше да се нарисува. И момчетата застанаха - моделите, като Каин и Авел. И трябваше да нарисуват и това. Митко рисува, рисува и по едно време, понеже не беше подготвен, му свърши флумастера, и вика: "Ами сега? Аз имах молив за очи и му го дадох да рисува. Той довърши рисунката с това и след това е направил, аз не знаех това, портрет на Салвадор Дали на листа, на който рисува. Той носеше винаги едно блокче, и на него. Салвадор Дали седна там долу на стълбите, всички минаваха през него. А той, когато хареса някоя творба, някоя рисунка, се подписва. Когато обаче не му прави впечатление, казва няколко думи като забележка и продължава човекът, защото много народ беше. И по едно време стига до Митко, хареса конника му и се подписа. След това каза за Каин и Авел: "Не сте разбрали достатъчно добре Библията“. А Митко, понеже той е завършил Френския колеж в Пловдив, много е намразил тези, които са ги възпитавали там. То било жестоко, те са ги били с пръчки, много строги са били. И когато са били уроците за библейските сюжети, тогава той веднъж изревал като лъв по време на урока и те го наказали да седи на колене върху черупки, и не знам още какво. Той запомнил това и страшно ги намразил. И затова много-много не е бил наясно. Не знам какво точно не му е харесал Дали, защото има още рисунките. И изведнъж Митко показва портрета на Дали и тогава той си вдигна главата, усмихна се с неговите страхотни мустаци и се подписа в центъра на рисунката му. Явно разбра, че е добър, защото рисунката на Митко е страхотна. Той беше известен с това, че също с един щрих може да рисува. Така че това е един спомен за Салвадор Дали. И с Марсел Марсо - големия мим, също имахме голяма среща, и така станахме приятели с него. Много спомени пазите Вие, Русалия, явно много време ще ни е нужно да си говорим. И интересно говорите. Да, спомените ми са невероятни за това, което преживях. Специално Франция, Париж, той ми показва това, Япония също. И с операта пътувах в целия друг свят, с моето творчество като педагог, като хореограф и като балерина пътувах. Но това, което видях с него, ето това беше нашият живот. Той имаше ли странности, които са трудно поносими за партньора в един съвместен живот? Странности в характера му. Странностите – той беше малко избухлив понякога, защото много труден му е бил животът. Но не се е отказал нито за миг да рисува? Не, не, не. До края правеше и мозайки, и какво ли не - и тук, и в НДК, и в София е направил голяма мозайка. И от сутринта до обяд работеше живопис, а следобеда правеше мозайки. Не е правил никакви компромиси, когато се касае за изкуство? Да, никога. Той беше бохема, пиеха си с приятелите, но той винаги знаеше доколко да пие, и винаги с мезе. Винаги да, да. Не съм го видяла да се клати пиян. И беше много весело. Те петимата говориха повече за изкуство, даже си поставяха някакви задачи - да рисуват, примерно, в два цвята: "айде тази седмица ще рисуваме в черно и бяло само“. И така, това беше. Е, разбира се, че си говореха и други неща, но в повечето време за изкуство. Съвети си даваха. Слона беше много интелигентен, той дори пишеше, да. |
Зареждане! Моля, изчакайте ...
Все още няма коментари към статията. Бъди първият, който ще напише коментар!
Още новини от Любопитни новини:
ИЗПРАТИ НОВИНА
Виж още:
Днес рожден ден празнува една от най-богатите българки, бивша секретарка
14:36 / 21.05.2025
Азис: Намерих те! Обичам те! Не те давам за никой
12:19 / 21.05.2025
Веселин Маринов: Това е прецедент в българската телевизия
08:25 / 21.05.2025
Сиромахов: Не знам как издържате
10:33 / 21.05.2025
Добра новина за някои пенсионери за важна промяна от 1 юни
10:41 / 21.05.2025
Актуални теми
Абонамент
Анкета
